Мразя очите на белия лист -
толкова зли и прозрачни.
Правят ме жълтовосъчно чист,
а ме котират за златен.
Те все се вглеждат във мойта душа
и я нагризват на зъби.
Аз им прощавам и с молив греша.
Само да бъда!
После се скривам зад две имена,
мисля си - колко съм съм сейфти.
Искам до болка, в мойта страна
и без мен да живеете....
Плюя на тази несретна съдба,
кон да пронася.
Впрегнат съм. Тегля си участа.
Вярвайте - снасям....
Ножът се точи от двете страни.
Екне металът.
Детето ми иска да сбъдне мечти,
а всичко е бяло...
Бяло е там, а тук е напук -
всичко е рамка.
Порасна и Чаплин, порасна и Мук...
Сега сме примамка.
© Валентин Йорданов Всички права запазени