В безлунна нощ, догарящ пламък
Хвърля сенки в празната ми стая
Рисувайки със тях картини бледи
Напомнящи за времето на самотата
За онези страшни дни сиротни
Които бяха ме притиснали във плен
За дни, в които чувството на самотата
Прогаряше дълбоки рани вътре в мен
Страхувах се, че в онези дни ще се изгубя
И ще забравя кой съм всъщност аз
Ще забравя колко силно мога да обичам
И да се отдавам безрезервно и със страст
Но тези сенки в мрака ми напомнят също
Как в живота ми със сила ти се появи
Как всяка прогорена в мене рана излекува
И предаде смисъл на оставащите дни
И макар отново да съм в празната си стая
И отново обгърнат от чувството на самота
Знам, че в действителност не съм самичък
Защото в сърцето ми ти си посяла любовта
И вярвам, че ще дойде онзи ден във който
В тази празна стая няма да съм вече сам
Но ти ще бъдеш вечно в моята прегръдка
Оставайки завинаги със любовта и мене там
© Христо Банов Всички права запазени