Вдишвам обич, издишам откровение.

В сенки виждам своето отражение.

Сляпа съм. Душата ми е бяла,

но сякаш, безвъзвратно остаряла.

Изгубена, намирам се в куплети,

родени нощем с думички изляти.

Завират чувства, врят и прекипяват.

В сенки  образите стари оживяват.

Отправям заклинания за зима,

прохладата и, мрака ми превзема.

С глухи вопли в тъмната ми стая,

дочувам нещо, дето си го зная.

Угасих със сълзи огъня зловещ,

и в тъмното дописах си, без свещ,

посланието дето ме измъчва.

Щом завърша - сякаш то започва...