Две сестри си имам аз -
недалече, на малко път оттук.
Но и една, по своя воля,
по общ избор, съдба и път.
Само две са кръвни, но мои
са и трите и ми принадлежат.
Едната както мен дойде,
износвах всички нейни дрехи.
Другата също близка е,
на нея давам ѝ сестрински съвети.
А третата, която аз обичам,
и която дава ми подслон
в душата си и дава всичко
и е на родословното дърво
помощният, тъй ценен клон,
който ме издига нависоко,
над света и над духовното,
нея държа близо до сърцето.
Тя живее като другите две,
дълбоко, вътре в него.
Тя не пееше като мен и тях.
Беше мелодията различна.
Сякаш не смее да падне сняг
върху украсата и пролетта
на песнопойна птичка.
Днешният ден, далеч от детство,
далеч от игри и споделяне на кукли,
държа ръката ѝ и тъй е ценно
да не напусна нейните прегръдки.
Думите ѝ и топлината
скъсяваха разстоянието,
което трябваше да измине
на път към нейното, моето и нашето.
Заради нея уютът ми у нас го има.
И все пак, нейната нежна песен
караше всяка пеперуда
да ревнува без да спира,
защото по-красива беше Тя от нея,
без да знае или да подозира.
В косите ѝ теменужките лежат.
Както лежат и в разцъфнал май.
На тази сестричка аз принадлежа
до самия,
сетен
край.
© Ангела Топалова Всички права запазени