14.03.2007 г., 15:10 ч.

сезони 

  Поезия
673 0 2
Затули се слънцето някъде,
 останах отново сама,
заминаха с него и чайките
 и топлата нощна тъма.
 Страшно надвиснаха облаци -
 черни, огромни и зли,
а над полета и покриви
спускат се грозни мъгли.
 И ти си отиде със слънцето,
 след тебе остана тъга,
 носталгия, болка в сърцето,
 даже вече не пишеш писма.
 Не, не съм ти омръзнала още,
 имам място във твойто сърце,
 но съм сигурна в туй само нощем -
 сам-сама и с албум във ръце.
 Споменът тихо открехва вратата
 и се вмъква в стаята кротко при мен
 и морето започва играта си
 и денят става благ, озарен.
 После нежно ме будиш с целувка
 и приспиваш ме нощем във страст,
 като птица, разстлала крилата си
 над дечицата свои във мраз.
 Топлината от обич разгръща се
 в пелена от любов и тъга
 и обвива ме - ето я, връща се!
 Искрицата стопли леда...
 Ала спомена открехва вратата,
 дваж по-кротко напуска сега,
 само той ми остана след слънцето
 да гори и топи пак леда.
 И ти си сезон като лятото...
 Едва пристигнало, бърза то да си върви.
 Върви си! Нямам сили да спирам и времето,
 но нали знаеш - сезоните сменят се
 и скоро лятото пак ще цъфти...
                                                                03.10.1995

 

© НН Тодорова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??