Ще сложа малка черна рокля,
/дълбоко черно, като лястовичите крила/.
И дълги бели перли,
по-натрапчиви от мисли скверни,
и токчета, естествено, високи,
за да се препъвам, ако стана на вървя.
Ще вдигна плитката си рижа нависоко –
да не се разроши –
и да затворя двете си очи от срам,
полепнал като руж на скулите ми бледи,
красива надали, като вдовица сламена в храм.
И зорко ще следя кой влиза и излиза,
забързан час по-скоро да приключи този ден.
Отгоре ще въздъхне облекчено Мона Лиза,
представила се много преди мен.
© Христина Комаревска Всички права запазени