Шегите на вятъра
Единствен вятърът гневно бяга
и вечно някого и нещо гони,
пропъжда, взира се във всекиго.
Грациозно се разхожда по жиците
и клоните на дърветата се превиват
от мощния му смях.
Под неговите груби ласки
отлитат надеждите и младостта
и в бурята си спомняш безнадеждно,
че някой се е ровил в тебе с времето.
Вятърът. Да, вятърът ти поднася
нежността и топлината на другия,
пак той навява белият сняг в косите ти
в нощите на твоя свят.
Похлопа ли на открехнатия прозорец,
събуждаш се вече побелял.
А когато потънеш в себе си и се опиташ
да достигнеш ръцете на отсрещния,
горещият вятър те грабва и пренася
в прегръдките му.
Сърцето бие и капчици дъждовни
прокапват от мъка.
Ясното небе тъгува по лошите шеги на вятъра.
© Йонка Янкова Всички права запазени