Не искам многото пари, а искам обичам да прелива

над най-тъговните земи. Защо животът се присмива

на всеки опит да летя като мънисто в тъмнината?

Когато плача в тъмнина, ме отпишете от играта –
 

играта – тичай за пари, която днес ни е присъща.

Защо сме толкова добри на думи в родните си къщи,

а вън мълчим като сълза, която никой не отрони

на подредената софра с крещящи в тихото балони?
 

„Защо“ е скромният въпрос, разголен в нашите копнежи.

Навън излизам сутрин бос, макар земята да ме реже

като оръжие в ръка на дама, мразеща ме много.

Да бъда нечия тъга – не искам, няма и Не мога.
 

Не искам многото пари, които мен ще ме удавят.

Мечтая в нечии искра обичане да направя.

Дори в тъмата помечтай за шепа мили плажни миди!

Денят качи се на трамвай и бавно-бавно си отиде...