Все същото си, мое море-
примамливо нежно, могъщо сурово,
но вече аз не съм онова дете,
ще ме познаеш ли, щом срещнем се отново?
Все тъй вълните ти са синя свила-
пенливи втурват се да ме прегърнат.
Ала в ръцете ми отдавна няма сила
на тая бурна радост да отвърнат.
Все тъй лудешки хукваш към брега-
целуваш го и бягаш надалече.
Но толкоз немощни са моите крака-
със теб да тичам няма вече.
И пак блестиш под светлите лъчи,
лазур прелива в тъмно синьо,
но тъй отслабнали са моите очи-
не мога цветовете ти да видя.
Пристъпвам към теб, от бастун подкрепена
усещам водата жива трепти.
Ще ме познаеш, знам, макар тъй променена,
че сърцето ми в твоя ритъм тупти!
Целуваш нежно уморените ми нозе
и тихичко си казваме: Обичам те!
Едно неостаряващо никак море
с едно пораснало много момиченце!
© Ани Всички права запазени