Ще оставя нощта да се спусне над мен,
ще тръгна във мрака неориентиран,
безлунно небе в спомен беззвезден,
трагичен момент, от Шекспир копиран...

Ще се заровя във минало неизживяно,
ще копнея мечти, ще се подвеждам,
сгърчен във вълнение неразбрано
ще съм подвластен на напразна надежда...

Ще те оставя да тръгнеш, не можах да те спра,
макар ти да се връщаше често при мен,
може би права си, не усетих мига,
може би прекалено бях откровен...

Ще се сгуша във себе си, когато те няма,
когато няма просто къде,
ще прегръщам горчивия спомен измамен,
ще се залъгвам със него „Аз съм добре”...

Ще бъдеш за мен модерна носталгия,
забранена, ненужна във весели дни,
но когато попадна в тъжна летаргия,
ще се сещам за теб, за твойте очи...

Ще се полутам сега, а после ще тръгна
по пътища нови към нови мечти,
ще забравя, че съм искал при мен да те върна,
ще забравя, че сега за теб ме боли...

Ще литнат дните, ще отминат години,
ти каза приятели искаш да бъдем,
ще бъдем навярно със други любими,
а днешните спомени дали ще изпъдим...?

Ще бъдем ли честни към себе си вече,
познаващи себе си, помъдрели, по-силни,
или днешният спомен, тогава далечен,
ще ни подтикне отново към дела импулсивни...

Ще си тръгнеш сега неразбрана от мен,
а аз ще остана, ти дали ме разбра,
дали сам осъзнах се на чувствата в плен,
а ти дали се попита какво искаш сега...?