Ако в длан ги сбера тези мои бездънни небета,
всички нощи ще бъдат по-бели от първия сняг.
Като дума добра, като песен любима ще светят
тихи, слепи недели – заспали на къщния праг.
Щом се влюбих в тъга, всички друми ме водят към тебе,
измълчани посоки към обич в поредния стих.
И преди, и сега лудостта ми е порив потребен
към небета високи, в които сърцето си скрих.
Кръстопътища зли пред нозете ми корени сплитат
и разпъват съня в който ти, моя обич, не бе.
И вали, сняг вали, и тъгата, по котешки свита,
тихо спи и ни води към нашето седмо небе...