В ъгъл тъмен, прашен,

между стари вази,

паяк черен, страшен,

по стената лази.

Свъсил гъсти вежди,

взира се оттам зловещо,

намотава стари прежди,

търси да докопа нещо.

Бръмбар дърт, дебел и лачен,

мустака си бавно зализа,

изпъчен, гордо разкрачен,

по стъпалата заслиза.

Видял паяка, за него тъй омразен,

повдигна надуто вежда,

подмина го с поглед празен

и плю върху тая прежда.

Враждата им беше, колкото къщата стара.

Беше враждата за пеперудата Мара.

Мара беше прекрасна!

Да се влюбиш във нея беше ужасно.

Мара беше от онези хубавици...

с красиви, руси къдрици,

със меко звънливо гласче,

с голяма усмивка и с леко сърце.

А как пърхаше с крилцата си красиви,

как смигваше с оченцата игриви...

Ако минеше ден без да видиш Мара,

Сърцето, от болка да плачеш, те кара.

Дружба голяма имаха двамата -

Бръмбар и паяк, преди мадамата.

Но любовта им към Мара,

ужасно ги скара.

Намръщи се завинаги паякът сърдито,

вглъби се във своята плетка стара.

Нацупи се бръмбарът упорито.

Престори се, че не страда за Мара.

И всеки ден се разминаваха те,

без да си кажат даже и здрасти.

Нямаше да притихнат техните

Болки, размисли, страсти.

А Мара? Тя излетя надалече,

със онзи долен щурец!

И нямаше да ги видят вече,

гласът му бе страшен - певецът му със певец!