Кой ме обрече

на тая безлунна самота?

Кой заглуши шепота

на върбови листа?

Кой разруши гнездото лястовиче

под стряхата ни плаха?

Кой в мъгла забули слънцето?

Кой прати вятъра камшик

плътта на душата ми

да шиба и да мачка?

Господи!!!

Стаеният ми от болка вик

нима не те стряска?

Моля те!

Не се бави!

Тръгвай!

Тръгвай завчаска!

Болката ми е гръм.
Мълния е тя,

болката ми свята.

Само тя крепи

синия покров над мен, виж,

в купола на твоя земен храм

тя мята се, стене и гърчи се.

Защо съграденото  с любов,

                                 с талант,

                                 със труд

                                 руши се?

Господи!

Не чуваш ли?

Мълнии раздират синевата!

Накъде?

Моята обич  накъде -

към ада или към Рая

мен, невинната, ме тласка?

 ………………………………..

Дали слънцето някога пак

по косата ми - за нощ една

побеляла - ще ме докосва

и  ще ме дарява с ласка?

23.10.1998г.