Не знам какъв магьосник ще е този, 

който ще успее да ме върне в мечтите, 

ще се нуждае от вълшебства и от много рози

преди да се погледнем в очите.

Не знам какъв ще бъде тоя рицар, 

който ще убие всички дракони пред вкъщи, 

ще са му нужни много, много скици

за лабиринтите на същността ми.

Дори и някой принц не би успял

нито с чар, нито с трон, ни с целувка 

да ме събуди под предпазния воал 

в който ме завиха всички сто сбогувания.

Заключих се сама в кулата.

Ако ще идваш, нека да е в полунощ, 

не мога да ти обещая нежности, 

донесла съм си само скоч.

Омръзна ми от прямости и обещания, 

всичко в стаята е в лед, 

за това не ми носи и отчаяния.

Аз имам. Сипи си и едно на теб.

А после си ме имай, както искаш, 

внимавай само със студа, до небесата е, 

Каквото можеш разтопи и взимай

и ме остави сама преди зората.

По пладне в кулата се пълни с вълшебства, 

тогава за момент отпадат ми оковите, 

но ако ме видиш зад решетката

ще пожелаеш ти да ми ги сложиш.

А пък ръцете ми са вече целите в рани,

ще ти е нужна жива вода, 

а аз не вярвам вече в обещания,

не подлежа на спасяване. Тръгвай.

Сега.