Градината и старата красива къща,
белите прозорци, оградата и тя.
Всичко тук за някой ми напомня,
за някой си надничащ плахо зад открехната врата.

Когато съм минавала преди години,
се ветрееха пердета в лилав тон.
Къде ли са сега тез пердета опустели!
А, ето ги, но избелели и грозящи хубавия дом.

Лалетата са цъфнали отново,
макар и оредели повече и от преди.
Лалета много, а къде е жълтото,
което някой някога ми подари?

И защо оградата е тъй ръждива,
напомняща на грозна тел?
Ами боята по стените, беше бяла и красива,
кой младата и хубост е отнел?!

Чакам аз гласа на кучето голямо,
което ще излае щом се доближа,
спрях се - лай така и не дочувам -
скръбна, мъртва тишина...

Проскърца стария прозорец
и се раздвижи бледото перде,
нечий поглед ме потърси
и се взрях в познатото лице.

Сбръчкано, с коси по-бели и от сняг.
"Откъде познавам го" - се питах,
но щом усмихна ми се осъзнах,
че е моят стар приятел и от учудване залитнах!

"Нима годините шега си правят
и аз ли съм различна, или не?"
Огледах се, усмихнах се,
а след това подминах...
Колко жалко! Телата рано или късно си отиват,
ала любовта все още жива е!