Трябва да сме били много истински във всичко, за да

                                  остане след нас поне една светеща прашинка...

Когато в някой ден и час

мен вече няма да ме има,

това, което е било у нас,

не ще оставя да отмине.

       Ще взема в своите ръце

       сблъсъка на страстите нестихващи

       и ритъма на твоето сърце -

       да бъдат с мен завинаги.

На ласките ни в бурното море

ще плува абаносово ковчеже,

побрало моя прах и грехове,

изплъзнали се от клюкарски мрежи.

       До  края на земята ще се носи,

       ще се разбие в някоя скала,

       после лунен звън ще го пороси,

       ще го направи мъничка звезда.

И ако някога за мен си спомниш

и се почувстваш безвъзвратно сам,

на викай никого на помощ,

иди тогава в своя дом.

       Една звезда ще трепка горе

       и ще блести над този дом,

       ще влезе в твоите покои

       и няма да се чувстваш сам.

Ще носи моя ромон нежен,

ще те докосва с моя смях,

ще знаеш, че е просто вечен

нашият неземен грях.

       И щом в незнаен ден и час

       при мене вече ще те има,

       което станало е с нас,

       към бъдещето ще отмине.