Не осъждам, не завиждам.
Това просто не съм аз.

Не чувствам, не виждам -

води ме моя вътрешен глас.

Не мога, не зная,

дори и как да говоря.

От тъмната стая

търся изход. Да си отворя

вратата, почакай, не тръгвай.

Дали аз без теб ще изляза?

И моля те, не овъртай,

Някой друг преди теб ме беляза.

Разбирам те, повярвай разбирам те.

Та аз съм поредното празно лице, за което

нищо не знаеш.

И едва ли някога ще стоя до теб,

едва ли някога ще ме опознаеш.

И може би ,като гръм от ясно небе

ти се струва всичко сега (За мен също),

но щом това писмо е стигнало до теб,

мога душата си да успокоя.

Разбери ме и ти. Кръвта ми е гореща.

И след като никой не е безсмъртен

в този живот,

защо да не ти кажа нещо?

Макар сляпа, аз виждам те

и чувам гласа ти,

                             и гледам в очите ти.

От тъмната стая ще излезеш ли с мен?
Знам че не е като в мечтите ти…

Те сигурно вече са се сбъднали.

Коя съм аз да ти развалям покоя?

Колко егоистично от моя страна, нали,

да опитвам за нещо да се боря.

Но почакай, преди да си тръгнеш,

не ме забравяй изцяло.

Ако някога се срещнем с теб

нека да започнем отначало

Здравейте, как сте?

Благодаря, добре!

И така отново и отново, и отново.

Но тогаз’ за себе си ще знам поне,

че за нищо, никога не сме готови.

                            Моментът е сега…

А ако все пак, в теб пробуди се нежност

и решиш да останеш.

Напук на всичко прието стопи неловкия лед.

Та щом аз проявих тази смелост…

колко ли лесно ще ти бъде на теб?