just-inlove (Михаела)
34 11
20.12.2017 г., 2:31 ч.

Снежинки 

  Поезия
837 0 6

Снежинки проблясват в ефира

и сгушват се в преспите сняг,

и в танца им времето спира,

и в танца им жива съм пак.

 

Студът ме пробужда и вятър

косата ми ръси със смях

и приказен вън е театър,

и в преспите аз замечтах.

 

Снежинките носеха пясък

и вкус на солено море,

на лампите в жълтия блясък

играха, разказваха те.

 

Били са отдавна в морето

(оттам бе соленият вкус)

и помнят как шепне сърцето

на бриза самотния блус.

 

Те гъдел били са от пяна

и буря били са дори,

но никъде, казват, че няма

безкрайни ни нощи, ни дни.

 

Те смях са събирали, слънце

и крили се вдън пещери,

живителна глътка за зрънце

и смърт за удавник били.

 

Сега те студено и нежно

и някак смирено валят,

но утре в небето безбрежно

стопят ли се пак ще летят.

 

Но знаят, че миг преди полета

ще трябва да минат през кал

и знаят, че заради волята

светът досега е живял.

И толкова.

Валят и не плачат, това е.

И борят се, просто така,

и в мене снежинката знае,

че част от това е и тя.

 

Но знае, че миг преди полета

ще трябва да бъде сълза -

така е, това й е ролята

и просто търкулна се тя.

И толкова.

Напукани скрих си ръцете

във джоба на мойто палто,

солта не била от морето -

било...от сълзите било.

© Михаела Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??