Небето – изчегъртано от орлов нокът
и с купол изкълван – в пороен сняг.
Разперушинените облаци клокочат
и клюнове се мяркат – пак и пак!
Душата ми – немила белоснежна врана,
се скита по недрагата земя
и за пред хора нищо в нея не остана –
посърна, погрозня и онемя.
Не, сили нямам да я възкресявам вечно
и впита в мен, да я влека на гръб!
Душа ли си, душа, или си камък речен,
на шията ми виснал, остроръб? ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация