Пред старата порта на нашата къща
спирам отново със свито сърце.
Мирис чимширен отново ме връща
в моето детство и съм хлапе!
Баба ме среща, как се вълнува,
оправя косите ми несръчно с ръце.
Говори ми нещо, все ме целува,
повежда ме вътре със сияйно лице!
Трапезата сложена с много надежда
и баница, вита специално за мен!
Присядам, а тя отново подрежда,
че мене е чакала през целия ден!
Няма я вече! А в старата къща
пусто и тихо е и тъжно за мен.
Само чимширът отново ме връща
в спомен далечен за радостен ден!
© Евгения Георгиева Всички права запазени
Прекрасно си го написала!