Нека не питаме защо,

защото хилядите ни въпроси

отекнаха в бездната

на собствените ни съмнения.

Протегна ли ръка в безкрая?

Докосна ли с нея Нищото?

Сля ли се силуета ми със вятъра,

нашепващ тихо твоето име?

И какво от това, че е празно?

Нима празнината не е съществена?

И какво от това, че океанът син

превърна се в черна лава?

Намери ли смисъла

в стръкчето увехнала трева,

прегазено в краката ти?

Нима не осъзнаваш,

че стъпчеш ли я, тя не умира?

И всеки звук, и всяка мисъл

отвеждат ме в лабиринт…

На кръстопът между живота и смъртта,

осеян с табели „липсваш ми”.

Губя се бавно, умишлено,

в сенките на моите кошмари.

Призовавам всяка нощ в съня си

феята, отнемаща страданието.

Клавиши черни на пианото

създават мелодия сладка и омайна.

Потъваш бързо, страх те е…

Не осъзнаваш, че умираш.