Спри, ако боли,
не видиш ли - как
всичко се руши;
Аз те моля забрави,
споменът на хубавите дни,
помниш ли, ти-
как галех твоите хубави
коси;
Очите ти - гледах ги,
с поглед жаден,
с трепет страстен;
но-уви,
сякаш живота ни ги удуши;
Със сянка каменно-студена,
моята душа наранена,
бавно се стопява;
Виждам го – полъхът леден
На самотата – страж верен
Носи есенни листа – пожълтели,
Всички те окапали, умрели;
А две сърца, стоят там,
В тъгата бяла, нейн храм,
Тлеят и чакат вечно,
За едното чувство човечно –
Ала съдбите, тез хиени,
Триста пъти ги веч проклели,
Да стоят душите, клети,
Мигом разделени –
Да усещат само стонове
На призрачни силуети;
© Калоян Кирилов Всички права запазени