Слънцето тихо се скрива
зад пурпурно червено небе.
Битката свърши, животът замря.
Много паднаха, малко са прави...
Счупени знамена, спомен за величие.
Загубени в миг, нейде в небитието.
Тъжни океани - спокойно и червени,
горящи под лъчите за залязващото слънце,
копнеещи за нощното спокойствие,
събуждащи отдавна забравени чувства.
Розата червена падна, също както моята душа,
надеждата кърви безспирно с болка и тъга
и аз знам, че този живот няма повече смисъл.
В този последна нощ в живота ми
тъмнината се разкъсва от слънчевото море
и аз желая само да сляза долу с теб,
ох, ти прекрасно, спящо слънце.
Защото дори крехкото ми тяло загине,
то няма да позволи на чувствата да си отидат,
защото аз те обичам, сега и завинаги,
един войник, загинал смело в двубой,
един войн на религия по-древна от света,
един жрец, отправил последна молитва
към вечно червеното, спящо слънце.
© Диляна Неделчева Всички права запазени