Сред сребро събирам счупени стъкла...
Самотата срути любовта.
Сега остана само това - сребърните спомени
и остатъците от красивото стъкло,
което унищожи Тя.
Стъклата в шепите си вдигам,
със сълзи ги тихо аз обливам.
В сърцето си забивам ги силно -
кръв, сребро и сълзи сляха се в едно.
Образува се ново стъкло - сребърно,
прелестно, но пак наполовина счупено.
Другата част трябва Ти да направиш!
Кръвта си да разлееш, със среброто да я слееш
и липсващата част да сътвориш.
После до моята да я допреш
и здраво да ме прегърнеш...
Любовта на основата на спомени създали,
жертвайки живота си, самотата победили...
наново красивото родили!
Нашата любов не беше вълшебна,
нито златна...
Сребърна си беше тя.
С онази позната цветно сива красота.
Сред сребро събирам счупени стъкла...
© Любомира Герова Всички права запазени