Мигли дълги, черен лист хартия,
топъл нежен аромат.
В тъмна нощ се те попиват,
те показват своят цвят.
Две очи - бездънни ями -
гледат скришно, тайничко дори.
Те запазват нежни тайни,
нощта закрива абаносовите им сълзи.
До мен във този тъмен свят долита
мирис на спокойна и покорна сладост.
Светът във нови дрехи се облича
и забравя да живее.
Чувам тих камбанен звън,
звън на песен и копнежи.
Аз те чакам там - отвън,
чакам този стон да забележиш.
На устните се спря въздишка,
замисли се и се опита да се върне, но не успя.
Стовари се и се разплиска,
неовладяна от мига.
Разнуди този сън измислен,
ограби тази тишина.
Звукът беше толкова изчистен,
че разчупи харизмата на нощта.
Въздишката умря във звук, а звукът, чудно стенещ,
извиси се в страстен глас.
Гласът започна да се рее,
започна да напира песента.
Устните изгаряха греховно,
изпяваха своята съдба.
Следваха нотите си безусловно,
изследваха своята душа.
Потъваха в собствената си песен,
нямаха катинар, нямаха пощада.
Те рисуваха собствената си есен,
те подариха на нощта промяна.
Ръкомахаше ръцете си диригентно,
рисуваше с тях като художник.
Но това не беше тъй коректно,
тя искаше да купи, да запази този миг.
Тя рисува мечтите и копнежи,
неспирно желани нощ след нощ.
В нощта вкопчени и вплетени,
тя издига своя вожд.
Тялото се разтреперва бурно,
разтреперено от силата на песента.
Вече нямаше в това нищо абсурдно,
нямаше значение, че пее сама.
Тя така и не спря да пее
в дълбините на студа.
Така и не разбра, че времето е спряло,
така и не разбра, че разруши нощта.