Бяхме самотни сенки, скитащи в малкото паркче.

    Вървяхме рамо до рамо,

    самотни в своите спомени,

    самотни в смеха си,

    самотни в свойте откровения

    и след всяко откровение,

    рамо до рамо - сами по пътеките.

    Студените лампи светеха,

    студеното време се мръщеше,

    но в полунощ е достатъчно тъмно,

    за да не видиш това,

    за да объркаш храста с човек

    и човека със бурен,

    за да не видим, че пак сме далечни.

    И по мъртвите сиви алеи,

    и по мъртвите стръкчета бурени

    остават невидими нашите стъпки...

    В среднощния мрак със заспало движение

    говорим за своя живот,

    говорим, без да се гледаме.

    Две сенки, защото другите спят -

    един до друг, без да се докоснем.

    Пътеки запуснати и сиви алеи,

    а ние вървим ли, вървим,

    отново във кръг, защото паркът е малък...

    На тъмно, на светло, на тъмно се щураме,

    но тръгваме по отъпкани пътища

    към пейките, покорно предлагащи гръб,

    към пейките под студените, белезникави лампи.

    Говориме много за своя живот,

    за надежди, любов и крушения,

    говорим и всеки си гледа обувките -

    отново сами, дори в откровения,

    които изричаме рядко на глас.

    А после по мъртвите улици

    вървим назад към дома,

    излели част от своята болка

    и, може би, влели друга отрова в кръвта.

    Самотни сенки в тишината на улиците,

    самотни две сенки в малкото паркче,

    поели по познатите пътища заедно,

    рамо до рамо,

    но никога ръка за ръка.

2010 г.