България – страна, която
с безпомощния гняв, умира.
А свидната ù кръв пролята –
покой в земята не намира...
Грабежът на партийни шайки –
чедата ù далеч прокуди.
Оставили самотни майки –
по чужди ниви да се трудят,
България лежи в разруха
и чака своите герои.
За нейната съдба са глухи,
преялите от власт копои...
Българийо, Родино моя,
пристъпвам в друмите ти прашни.
И виждам силует на коня,
на който язди хана страшни.
И чувам го да проговаря,
величествен и с лик намръщен.
А думите му се повтарят
от екота на празни къщи.
Дали животът ще се върне
в покоите им запустели,
преди забрава да покълне
над спомените избледнели?!
07.01.2014
© Любен Стефанов Всички права запазени