Под възглавката си крия две сълзи
и обелки от ранена обич.
Станала съм вече за резил
с лутането все по късна доба,
с писане на купчина писма -
знам, че тъй и няма да ги пратя.
И какво, че вече съм сама?!
Още се върти, не спря Земята.
Пак денят е същият глупак
с вирнат нос и стъпки полудели,
а часовникът със "тик" и "так"
отброява срещи и раздели. ...