Вървя и плача под дъжда,
плача аз за любовта.
Вървя, но накъде?
И страх обзема ме сега.
Страх изпълва моята душа.
Страх ме е! Страх ме е!
Страх ме е дори от теб.
Страхувам се от чувствата - 
сякаш съм в дълбока бездна,
сякаш край мен е тъмнина.
И от кого пак бягам?
От теб или от мен самата? 
Не знам, но бягам, бягам.
Морето пак ме заглушава
и всяко вдишване е болка.
Пропадам в бездната дълбока,
издигат ме безсмъртни богове.
Но пак ще бягам и ще се крия
от теб, от себе си дори.
И пак се лутам в тъмнина,
не виждам искра светлина.
И болка и мъка ме мъчат сега.
Не виждам нищо, стоя сама. 
Но бягам, бягам далече от теб.
Защото ме е страх да бъда с теб, 
защото ме е страх от теб.
Страх изпълва ме и сега,
страх замества любовта.
И болката и мъката остават пак.
Бягам от всичко край мен,
бягам от теб, от страха във мен.
Защо се страхувам и бягам?
Защо, защо ме е страх?
И пак ще избягам от всичко.
И ще бъда пак малко дете - 
сгушено в пясъка, търсещо топлина.
И пак ще се надявам на закрила, 
и пак ще се надявам за любов, 
и пак ще търся теб. Но докога?
Страхът пак ще ме завладее, зная.
И пак ще бъда лодка в бурен океан.
Но знам едно - дори и да потъна - 
нов дом ще си намеря там.
.