От строфите си пия, ожаднял –
вода изваждам в кладенец дълбинен.
От толкова живот съм премалял,
виновен ли съм или съм невинен?
И всеки стих е сякаш шепа дъх,
частица въздух, сътворен от мене.
Една минута незатихващ звук,
нюанс красив в жестокото ни време.
Това ми трябва – въздух и вода,
затуй ще пиша, влачейки колене.
И след разруха, подлост и тъга,
аз чувам как безвремието стене!