Додето отмине сърдечният студ, дотогава ще зъзнат дърветата.
А далечни слънца ще огряват ъглите на някакви странни раздели.
Ще печеля трошици разбиране, че студено е, но пък е светло,
и това е навярно достатъчно. Щом съдбите си вече сме сплели.
Ще умират надежди, затиснати от бездушната завист на времето,
отстояващо своето право да отнема каквото успее.
Но детинският порив в сърцето ми - недокоснато розово семенце,
ще остава наглед мразовито, ала в себе си тихо ще пее.