Обичам да оставам сама
притихнала там на дивана,
тогава аз чувам гласа на душата си
- моя камбана!
Отново запознавам се с мен,
загубена някъде в мрака,
къде съм в тоз свят омърсен
дали ще открия себе си в трапа?
Обичам да танцувам сама,
с очи затворени пред нашето пиано,
тогава отпада от мене срама,
той преследвал ме е отрано.
Тацувайки сливам се с всеки
усетил вселенския мир,
докоснал със сърцето небето
и обич раздаващ нашир.
Обичам в гората да тичам,
усещам природата в мен
тя дава ми силата своя,
която ме прави смирен.
Обичам във тежките дни
свеж въздух да дишам, да мога,
това е подарък безценен -
благодарна съм на Бога.
Обичам да обичам живота
такъв какъвто е и е бил,
и с толкова много обич в сърцето
защо ли се чувствам не мил?
Защо ли ми трябва да зная,
че някой друг също гори,
до мен в тоз танц да дерзае
и заедно да бъдем завинаги?
Kогато ги нося в сърцето,
Божествена обич и Светлина,
без тях не бих могла да усетя
живота с цялата му красота.
Ако ме попиташ: Защо ли
в тоз хаос всемирен, все още
в мен пламък любовен, безкраен гори?
Любов към живота е отговора ми!
© Румяна Георгиева Всички права запазени