В светлината на един прожектор

намерих своето пристанище.

такова равничко, спокойно

и без особено призвание...

Така замрях на колене и пуснах котва,

застопорих сърцето си на НЕ.

Напъвах се единствено да дишам

йодиран въздух с мирис на море.

Поклащах се спокойно, можех и да пиша,

но стиховете пак започваха с НЕ...

не те видях, не те и търсих,

не чух аз вече нищичко за теб.

Житейската салата с морска сол поръсих

и кръстих я дори на теб.

Нарекох я с твоето познато име,

за да не хапна повече от нея...