Съблечен стих -

              душата е оголена под него;

няма нужда да свеждам глава като влизам във храма ти.

                           Откраднати,

търсят минутите път,

да се върнат в живота ми

- триптих -

от вчера, днес и утре е смехът ми

 тих... или...

Няма смисъл да шепна във храма ти..

... душата ми е гола

и безсрамна,

наметната само с младостта ми - безразсъдна

пръчка в колелото -

                                     светът така се преобърна...

                                                                  изведнъж

Помните ли лудостта ни?

Или отдавна бе това..

Преди да съблечете дързостта ни...?

И мечтите -

            една по една....

Сега е всеки сам... прегънал тялото си натежало -

във собствен храм

и пред очите му е бяло...

защото черното е избледняло

... в примирение...

Още съм там

не знам докога...

има ли спасение... се чудя сега...

за стиха ми...?

Протегнала ръката си

малка

и силна,

и търсеща...

знам, че още и ти, като мен,

си изправен

и непримирен

- съблечен стих...

не чувам детски глъч,

по устните на някои само

ропот тих

                    - остана прозата -

ала мечтата ми не ще умре,

не ще увехне, преди да е разцъфнала -

като на стария художник на ревера розата...