- Събуди се! Чух го тихичко, докато прелитах волно в съня.

Откъде да взема сили, щом сърцето радостно е само в мига?

Как да заповядам на клепачите и да впрегна въображението в юзди,

за да дойде светлината и да вземе от сините ти очи всички искри?

Сгушена в твоите силни ръце, аз отново живея и не секва мойто дихание.

Протягам ръка и докосвам плахо твоята кадифена кожа - това е сънят.

В него ти си някъде до мен и усещам как ме гали нежно по врата

твоят топъл дъх в нощта. Мога ли да пожелая нещо от реалността?

Само там си мой и ничий друг. Само там успявам да се насладя на тях.

На милите ти и изящни черти, на сладките ти и меки малинови устни.

Само там всяка твоя усмивка е родена невинно и без нечисти желания.

И всеки поглед е мил и лишен от похотта. Само там си онзи, мечтания.

- Събуди се! Хубаво е всичко в съня. Но живея по принуда в реалността.

Тук съм пак, отново свита от студ в леглото, няма го топлия му дъх.

Тук съм пак, отново с разбита на пъзел душа, няма го, за да се подредя.

Тук съм, отново на километри от него и съм само нещо далечно отминало.

Вече са бледи онези мили черти, вече нямат сладост малиновите устни.

Невинен с нищо вече не е. Вече нямам право да казвам, че с нещо е мой.

Той си отиде много преди края на съня, но по неволя го изпращам пак.

Пак с всяко следващо утро. Идва и си заминава, безброй пъти – унищожава.

- Хубави са ти очите, някога така ми казваше. Хубави ли са сега? Кажи ми пак!?

Вечер само в звездите гледат мътни и от тях течат сълзите и отмерват миналото.

Заспивам. Ти идваш за тазнощната си прекрасна визита, а след няколко часа

съм вече готова, силна до безсилие, чакам да те изпратя… - Събуди се!