Съдба

Изгрева посрещах със надежда,

залеза изпращах със тъга.

През деня живеех със копнежа,

нощите прекарвах в самота.

Скитах сред тълпа студени хора.

Сива маса, каменна стена.

Жадно търсех тебе във простора

както птица в клетка свобода!

Исках те! Обичах те! И търсех.

Срещах само каменни лица.

А студът, като мъртвешки пръсти

взимаше от мене топлина.

Около мене хиляди грешници

тръгнали към своята съдба.

Тълпа от уморени мъченици,

единствено длъжници на смъртта!

Със безброй ножове тъмнината

дебне, гладна за човешка плът.

Търсиш уморено светлината

някъде далеч по своя път.

Срещаш само паметници сиви,

мраморни, напрегнати лица

и си мислиш - ето, те са живи!

Да! Но имат каменни сърца!

1997г.