СЪНУВАХ СЪН

В нощ лунна сънувах сън.

В море от светлина

летях, бях птица бяла, чудна,

но мина някаква си черна сянка.

Всичко трая миг и аз, будна,

самотна, тъжна, в мойто вдовишко легло,

тъй дълго си стоях безмълвна

и се питах: защо и защо, и пак защо

този черен мрак ме погълна?

-О, ти, бабичко мила, ти, толкова земна,

къде летиш в небесата?

Где ти е мястото - не разбра ли? -

Край тенджери и при децата?

Но не се притеснявай! Нямаш вила, вина,

че сърцето все младо стои.

Дори и във години по-зрели, ето на -

пак иска да живее с мечти.

Затова ти не се отчайвай, чакай пак

Сънчо крилат да те поведе

в своя небесен, вълшебен и чуден парат,

но не забравяй все пак - къде!

Всяка приказка, и най-хубавата, има край,

дори да е крилата и вълшебна.

Никога не оставяй душата си без рай,

без храна, така драгоценна!