МарияДимитрова.67 (Мария Димитрова)
1017 4085
19.09.2019 г., 7:58 ч.

Сърце назаем 

  Поезия
236 1 6

Научих се на постоянството да те отхвърлям

и вярна съм на всяко ново бягство.

Обувката ми остроноса недоимък пърли

и тъпото на чуждото "богатство".

 

Каквото имах, кладата на завистта отне ми.

Каквото нямах, друга го получи.

Останаха ми само стълбове от плач солени –

"морето от любов" не ми се случи.

 

Събирах дните си из времена, стъгди, бунища.   

Залепях светове и снаждах кръпки.

Но всичко съградено яростта без жал разнищи

и жаждата за мъст в калта ме стъпка.

 

Но странно – колкото безкрай да чезнех и да давах,

успявах някак все пак да възкръсна

след всеки залез, в който с навик неизменен давех

живот неизживян, нахалост пръснат.

 

И щом погледна в ясната бездънност на всемира,

в браздите на засетите му ниви,

изгубена за себе си, навсякъде намирам

следа от теб – покълнала и жива.

 

Макар че нямам нищо – притежавам.

Научих се на постоянството да се надявам.

 

 

17-18.09.2019

© Мария Димитрова Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??