Защо един човек обича друг?
И на планета нейде в небесата,
защо жена избира си съпруг
и си разменят двамата сърцата?
Очите ни морета крият,
с безброй натрупани сълзи,
текат навън, лицата мият,
или към душата... и боли...
Боли те повече, когато си остават.
Вътре... сякаш са киселина.
Те нищо не оправят, все развалят
и носят, болка и тъга.
Солена като тях самите,
и остра, сякаш са кинжал.
Разкъсват, после все кървите
и никога не можеш да си цял.
Защо от две тела се получава тяло?
А клетката една, на две пък се дели,
и ражда нова, и кому се е прищяло,
мъжът така жена да заплоди?
Да ражда себе си от нея,
в едно създание тъй ново,
малък принц, или пък фея,
дошли тъй някак наготово.
От утробата в човеци се превръщаме...
И някои стават пак утроби...
Други пак в утробата се връщаме,
като любопитни гости, но и роби,
на мястото отдето във всемира,
като портал към чужди светове,
като рекичка дето все извира,
тече поток - човеци... умове,
обречени на щастие и мъка,
на капки радост и на океан печал,
на живот в надежда и разлъка,
а често и живот напълно спрял.
И връщаш се в утробата, за да посееш
себе си отново като бебе,
дано така все някак си успееш,
да станеш по-добър от тебе -
чрез него, нея или пък чрез тях,
които там от тези светове излязат,
дано избегнат всеки глупав грях
и себе си все някак да опазят...
Посятото бленуваш да роди,
твоите мечти мечтани,
и там, в изтеклите води,
сред викове, сред кръв и рани,
началото ти виждаш на живота,
като на лента и на нямо кино,
преди веригите, въжето и хомота,
преди горчивото и вкисналото вино...
© Лебовски Всички права запазени