Ти – синя сенчица въздишаш пак,
с гласа на трепетно зовяща песен
и пада ничком, слуша те унесен
коприненият летен полумрак.
В тревите, де не стъпва людски крак,
стоиш сега. Домът за теб е тесен,
уж лято е – в стиха ти плаче есен,
дъждът посипва сребърен варак
и ти блестиш душа – икона съща,
любима за поет и за глупак,
напуснала небесната си къща.
Ще те завари утро в тоя злак, ...