Във точка на пречупване се срещнаха смъртта

и свободата.

Сдобриха се и слязоха в града.

Играха си, после онемяха,

виждайки на хората греха.

Във точката се сбраха и се сляха.

Съдбата си отвориха на бис.

Нещастни бяха и щастливи бяха.

Останаха в божествената вис.

И сляха се, и силно закопняха

за нови правила, за нова мощ добра.

И после слязоха в музеите на мрака 

и зърнаха на хората греха.

Смъртта и свободата бяха слънце,

луна, звезди и мощ, и дива жар.

Понесоха се леко като птици

и врекоха се да са вечен дар.

Смъртта умря, а свободата диша,

макар и окована във верига зла,

и още по смъртта си тя въздиша,

целувайки нелеката съдба.

Смирена е смъртта във своя гроб прекрасен,

склопила е очи и чака звезден лъч.

Когато той шепти с гласа си гръмогласен,

ще се роди отново в дива злъч.

Червено е морето, във кръв се къпе диво.

Червени са очите на смъртта.

И търси тя мечтата си красива,

намира ли я, или още дири тя?

Смъртта и свободата се видяха,

целунаха се в миг и тя умря,

умря надеждата на злото, плаха,

умря и се роди във светлина.

Човеците утихнаха размирно, 

видяха се заспали и добри.

Това е тяхната утеха, мирно

да сипят хули и да бъдат зли.

Съдбата се прости с тревога златна,

прости се и със своите лъжи,

понесе се на колесница златна,

помоли пролетта да ù дружи.

Смъртта пък спусна се в двореца срутен

и построи го от молитви и сълзи.

Небето се стовари като струпей

върху горещи, неуморни две очи.

Така роди се светлината чиста 

и се разпадна в дивни красоти.

Смъртта и свободата се пречисти

и сплетоха оранжеви коси.

Така небето просия във злато 

и се роди изгряваща звезда.

Роди се, после разпиля се сладко

в очите на смъртта и свобода.