Лежиш пак буден и тихо е вън,
съвсем неподвижен мечтаеш наум.
Очакваш притихнал познатия знак,
че изгревът идва, че срещаш го пак.
И знаеш, че даже да светят звезди,
нощта е измамна, тишината горчи.
И чувстваш, че мракът роди самота,
и в твоята, клетнико, и в мойта душа.
Искаш, чакаш и все се оглеждаш,
за смъртта на нощта, за триумфа на една надежда.
Гориш да дочакаш изгрева, знам,
дали тогава ще се чувстваш по-малко сам?
И молиш се здрачът да спре да поглъща,
земята, небето, и тебе също.
И викаш, и удряш, и блъскаш напразно,
а сърцето остава все по-празно и празно...
.................
А и аз като теб все исках това,
десетки зори дочаках, видях.
Е, знай, не помага, клетнико скъп,
когато в душата мрак е, потънал е в мрак и светът.
© Ля - Ля Всички права запазени