О, трябва дните си
на мигове да разделиме!
Да изживеем, като вечност,
всеки миг.
Леда в сърцата си,
със доброта,
да разтопиме,
тогава само
този свят ще е велик…
Когато слънцето
на прага се покаже
с усмивката си топла
и ни събере,
вълшебна приказка
то иска да разкаже,
как всеки от нас,
с всички,
ще се разбере.
Когато блясъкът ти
затъмни очите.
И пак от слънцето ни
плисне тъмнина.
И вместо да цъфтим
от гъдела на дните,
пред нас е само
негатива на света.
Ти виждаш в черно-бяло
чак до хоризонта.
Ти виждаш само в сиво,
всички цветове,
и чуваш сякаш
канонадите на фронта,
и все ти се привиждат
само врагове...
И заслепен оставаш,
в плен да тъмнината,
и с влага се изпълва
твоята душа…
За тебе вече се
променят времената!
И тръгваш през просото
босоног, пеша!...
Крадци ограбват просто
твоя романтизъм,
пречупват безвъзвратно
твоите криле…
И в теб остава само
твоя егоизъм
и сянката на твойте
минали дела!...
О, трябва значи
времето си да делиме…
Да оцениме твърдо
всеки малък миг.
По-иначе нещата си
и ний да видим…
И чак тогаз
животът ни ще е велик!
© Христо Славов Всички права запазени