ТРИПТИХ ЗА БЪЛГАРИЯ
I.
Гасне природата в язви.
Пожари и суша.
Реките са ялови.
Въздух – отровен.
Море от блата и бетон.
Изсмукан народ е затънал
в смрадта си до гуша,
ослепял, моли Господ
за хляб и подслон.
Фарисеи му тъпчат
свещта на живота,
опрели до гърлото ножа,
опяват съдбата му
с „Многая лета”
и го вкарват в сценарий
на библия нова.
За родéн, за болнав и умрял
в храма Господен
съдират човешката кожа.
Цял живот не достига
да спастрим за гроб и за кръст,
по-напред – и за книга –
за Аз, и за Буки, и Веди.
II.
Само кости
от бащина стряха –
омерзена –
с избодени, мъртви очи.
Някой урод
е палнал вратата,
продал катинара, мангала…
От ръце уродливи
в предсмъртния дим
песента на вретено,
кросно, и на стан –
удушени
в трънливата нива.
Пепелта от косичника бабин
ослепила очите на вятъра.
Вече не тлее в огнището
сетното въгленче –
факел на новата вяра.
Сатанински театър!
Не пожалил
черешата в двора –
в нея пееше моето детство.
Днес рисуват годишните кръгове
по дланта ми сълзи-кехлибар.
И се питам: Родино,
от какво ще направя
черешовия топ,
че да екне отново Балкана?
Натежаха църковните псалми.
Зазидана в скайпа,
ще гасна по своите внуци,
сменили черешата с палма
и връх Вола
с нос Добра Надежда.
Как да върнем чадата си,
майко Българийо?
Станахме прелетни птици,
а гнездата – продухана слама
от вятър променлив,
която сълзите отцежда.
Океан от сълзи.
III.
И тогава Иисус
от небето заплака.
Потопът повлече
измрелите риби,
безплодните ниви,
домовете задави
с корени, трупи и смрад.
Тропат сълзите му –
ледни юмруци –
по нашите съвести.
© Геновева Цандева Всички права запазени