Твоето море е кротко.
Без дъх, без трепет, стои забравено и глухо.
Останало със спомена за някакъв самотен остров,
с копнежа да се върне отдавна пратеното ехо.
Твоят поглед блудкав и смирен е.
Ала блуждаещ, празен - умиращите риби пак следи.
Стоиш безсилен, като обречен корабокрушенец
на собствените си притихнали води.
А как мечтая за вълни!
За вятър, пяна и златисти брегове.
Да плувам там, да сея завист в другите русалки отстрани...
И ето - нечий поглед бурен без време вече ме зове!