[Глас]
Ставай, поеми по тази пътека,
вярвай в моя зов
Тихо е!
Не, вдигни очи и продължи.
Това пред тебе е любов,
спри...
(Нова мисъл: ПРОДЪЛЖИ!)
Ярък образ, светлинен сигнал
[Гласът още не е спрял]
Твоята ръка едвам го достига
Твоя пулс... о, този ритъм
(Нова мисъл: ДОКОГА?)
С очи премигаш, залиташ
(Нека попитам)
(Нека попитам отново)
Докога?
[Продължавам]
Кое бе по-голямо:
егото ти или страха?
Сякаш в главата ти друго няма.
Уморен съм, а ти?
(Нова мисъл: НЕ... ПОЧАКАЙ, СПРИ!)
В теб се борят и надвиват
двете сенки на гнева
едната е от към егото омраза
[Гласът продължава да развива]
другата е към страха,
който тайно още в тебе пазиш...

[Пак глас]
Кой би помислил, че ти ще ме чуеш?
Или че ще казваш това?
(Нова мисъл: ЛЪЖА!)
Отдели очи (и продължи)
или по-добре недей, нека те остави той,
както всички други преди
[Гласът надуши страх...]
Затова ли отвръщаш очи?
Затова ли сърцето те боли?
(Нова мисъл: ПРЕСТАНИ!)
Кое сега е по-силно от тях?
Мисълта ти те води из пещери,
полета, морета, планини и градове,
но за първи път тя стъпи
тук, в твоето сърце
[Гласът се почувства сам]
Накъде сега, това ли е болката?
Какво има вътре в теб, там,
където си сама?
(иронично, но бе факт - ти се разплака пак)
Сега разбиваш тишината с крясък,
преминаваш през бариерите на ума.
Светлини кристален блясък
[Гласът не говори, а бучи]
Ти загуби от страха (мълчи!)
Той те надвива и преодолява,
той сега те подчинява
(бавно дишаш, болката стига до предел)
[Гласът е вече шум, непоносим]
Стани, освободи се от този господар -
гласът е все така непоколебим..

Тихо... всичко оказа се кошмар...