Не съм това, което бях,
съдбата е неумолима.
Дарявах ти любов и грях -
бях твоята любима.
До днес, когато не замина,
когато в старата камина остана само пепелта,
а твоята любима бе обгърната от самота.
Обърна се и си отиде,
не пророни дума ти -
отмина, без да се замислиш
как ще разбиеш всичките мои мечти.
Пораснах, без да искам -
детето в мен умря. Виждах как си тръгваш, зъби стисках,
чувствах, всичко изгоря.
Бях твоето малко момиче,
бях твойта най-свидна мечта.
Бях нещо красиво, истинско, трайно...
Не! Бях за теб поредната твоя игра.
Залозите бяха високи и за двете страни,
за мене беше любовта измамна, за тебе бе честта и гордостта екранна.
Ти спечели хубавицата от филма,
открадна нейното сърце.
А за нея остави живата рана,
която тя да крие с ръце.
Но браво! Ти помогна на малкото дете -
да страда, да порасне - да стане това, което е!
Да задържи това, което иска и да разбере,
че може обич тя да дава, но обичта да не е от сърце.
Да има всеки, който пожелае.
Да има колекция от сърца.
Тялото да има - с душата да играе
и всичко без да дава тя.
Бях твойта любима - да.
Бях твоя ангел неземен,
но разбрах, че всичко е игра,
че даже ти не си ми ценен!
Ти, който бе за мене всичко!
Моят рай и моят ад.
Моята обич истинска, голяма
и моята най-дълбока измама.
От теб научих да не вярвам на никого и нищо в света.
Да умирам и да страдам, да презирам любовта.
Защо съдиш днес тогава, това което създаде?
Защо съдиш човека, жената, твойта любима?
Защо търсиш любов от човека, който предаде?
Защо търсиш пролет, когато в мене е зима?
Ти си виновен за изхода тъжен.
Ти си виновен за твойта съдба.
Любов да търсиш от своята любима,
която сам изигра.
Ти създаде човека, който съм сега -
безчувствена, пуста и празна скала.
Да, аз бях твойта любима, но просто итрая твойта игра.
© Лорита Всички права запазени