Тиха празна стая,
в облаците пак витая...

Виждам силуета на момиче,
танцуващо със звездите.
Лицето й - бяло като сняг,
цветя никнат след нейния бяг.
Ръцете й са пълни с топлина,
от нея блести сияйна красота.

В очите й - сълзи,
а в сълзите й - парещи мечти.
Сърцето я боли,
че разумът диктува й: "Почакай, спри!"
А тя... лети ли, лети...
Не желае да върви!

Тя мълчи,
а иска да крeщи!
Тишината я убива
и само музиката тъгата й скрива.

Тя копнее и желае
някой пак да я омае.
Някой, който вече няма,
а може би винаги е бил една измама...

Мислите й отново се разливат,
а сетивата й изстиват.
Лицето й уморено, вече не сияе,
а Самотата образа й мъчително чертае.

От момичето остана само пепел сива,
последната следа от една прекрасна самодива,
от нежен огън, който спря да гори,
загубил своите надежди и мечти.

Но тези последни следи,
вятърът разпръсна из нашите Земи.
И от нея вече спомен няма,
сякаш потънала е в забравена дълбока яма.

Облаците се разпръскват бавно.
Тихо е още в стаята, и празно.
Но в ръцете си усещам, че държа
прашинка от пепелта...