ТЪМНИ РЕКИ

Текат през времето – откакто свят светува –

невидими реки без бряг и пристан,

реки, в които кораби не плуват,

реки без дъно, мътни и нечисти.

Текат – преди Христа, преди Егира –

дълбоки, безутешни, мълчаливи;

безкрайни, безначални – не извират

и не в морета някъде се вливат.

Водите им, горчиви и отровни,

на кална лава в пътя си приличат.

Реки-видения, реки съдбовни –

отде започват и къде се втичат?

Не знам отде започват.

Но – извечни –

повлекли тиня, пръст и коренища,

от древни ери и земи далечни

текат през нас.

Додето ни разнищят!

Реки от гняв, от завист, от горчилка,

реки от тиха злоба спотаена,

реки от мъка с яростна мътилка

текат през всички нас.

Текат през мене!

Реки от безнадеждност, от боязън,

на сляпа болка водопади стръмни

се пенят ядно.

Аз ли съм наказан

да вливат в мен талазите си тъмни?

И няма ли, повлекли кал и тиня,

горчива влага и вълни оловни,

пълзели през душата ми години,

да трупат в нея наноси отровни?

На този свят морето може само

на бездните си с яростния тътен

реките тъмни като сточна яма

да прецеди – и да не се размъти.

Море ли съм?

Мътилката горчива

ще мога ли спокойно да преглътна?

Невидими реки у мен се вливат,

в душата ми талази кални тътнат

и в мен се трупат тонове утайка

и километри наносна пустиня...

Човек не е море.

Не скитат чайки

в небето над пространствата му сини

и сигурно една горчилка стара

в усмивката ми, в жеста ми се сцежда;

и сигурно и в мен отрова пари

и мътна – думата добра изглежда.

Човек не е море.

Една стаена

обида, болка, ярост в него скитат.

Ако ви загорчи при среща с мене,

спомнете си, спомнете си реките...