Телефонът бурно иззвъня. Като насила.
И да ме търсиш, няма да ти вдигна.
Звъниш отново. Даже жиците вибрират.
На метри съм, но няма да ме стигнеш.
Слушалката проплаква. Вече зная -
така умееш само ти да плачеш.
Ала това е най-обикновена стая.
Изповедалня - само ако ме прекрачиш.
Звъниш. И въздухът наслагва твойте щрихи,
а те изтичат капилярно като от улуци.
Слушалката скимти от кученце по-тихо.
Но аз човек съм и не чувам ултразвуци.